За безстопанствеността, като форма на живот

Константин Бобоцов

“Това е моето куче.

То би казало:

Това е моят двуног близнак.

И по- точен ще бъде изразът,

четириноги ми братко.“

 КП.

Погледът ми бе вторачен в плана на гроба с кучето, конете и тризната – ритуал с жертвопринасяне, опитвах се да разгадая символите му.  Беше необичаен облачен предиобед на юли, 2015 г. Намирах се в крилото Ришельо на Парижкия Лувър, сред експозицията „Епопея на тракийските царе“ , под приглушена светлина, в отвъдния свят на далечните ни предци – пресъздаден дори и в очите на Севт III от Силанион , а отвън, на прохладно място ме чакаше четириногият ми приятел. Предния следобед бяхме разгледали прохладния парк Тюйлери и околните брегове на Сена. Още не можех да повярвам, че краставото и накуцващо куче, което бяхме срещнали преди шест години на спирка Тримонциум, успя да ме придружи до тук – спирката „Лувър“ на парижкото метро, прекосявайки цяла Европа и прието с уважение на всички обществени места.  За изображението видяно музея  се сетих отново, месеци по-късно, когато трябваше сам да погреба кучето си, загинало в града при неизяснени обстоятелства.  А то обичаше Пловдив и хората му, дори и след дълго отсъствие, го разпознаваше от километри по мириса, и заставаше нетърпеливо в очакване.

Поводът да си спомням всичко това е предстоящият пореден сблъсък между човекът-гражданин, носител на „самоуправленческия ген“ с белезите на едно непрекъснато културно развитие, и общинския съвет, като и двете страни се явяват субекти в смисъла на Местното Самоуправление.  Отново тук, в интервюто си от 06.02., Георги Сербезов разглежда детайлно всички аспекти на казуса с обжалваната общинска наредба, касаеща овладяването на популацията на „безстопанствените кучета и котки“ и специално чл. 22. с практическата забрана за хранене на този „вид“ животни. И ако за всеки с етично-правна култура е ясно, че жалбата ще бъде уважена и породи нужните последствия, то от интервюто остават висящи няколко основни въпроси, засягащи бъдещето на града като такъв.

За „вслушването“ на властта и „безстопанствеността“

Проблемът с бездомните кучета стана осезаем за мен през лятото на 2009 г., след една предизвикана среща с „моето куче“, тогава нуждаещо се от спешно лечение. Първоначално гледах с неприязън на него – с наполовина окапала козина, другата половина потънала в прах. Две седмици по-късно направихме първата разходка до близкия хълм, без да ни е нужен повод. Скоро след това се разделихме и заминах в командировка за Елефсина, до съседна Гърция. Този град-държава от античността беше съхранил мистериалното си излъчване. „Безстопанствеността“ на кучетата там имаше други измерения – те бяха „собственост“ или по-правилно казано приятели на местната общност. Четириногите се бяха разпределили в няколко групи. Едната от тях, настанена постоянно в археологическия комплекс, ме съпровождаше по време на снимки, пристъпех ли извън обозначените пътеки, следваше предупредителен лай. Друга група следеше трафика от коли за спазване на ограниченията на скоростта и реагираше единствено на нарушителите в малките улички. Водачът на глутницата заспиваше вечер върху хладните мраморни прагове на централната банка или пред входа на хотела, в който бях настанен. Напомняше ми по външност на кучето, с което скоро се бях разделил и макар чужденец, ме допускаше близо до себе си. Жителите на градчето поставяха купички с вода и храна пред домовете им. Благодарение на човешката отзивчивост, животните се чувстваха част от обкръжаващата ги среда.

Тръгвайки обратно на север, образът на кучето се появява заедно с първите форми на писменост в ранната вазопис из Егеите, а за миниатюрна пластика на куче се споменава и  в дневника на археолога П. Детев, описващ разкопките на Ясатепе 2, Лаута-Пловдив. 

В опитите си да търся някаква връзка между „вслушването“ и „безстопанствеността“ разгръщам томовете „Опити, I“ на Монтен, който от своя страна си помага с Плутарх – „Да вземем за пример лисицата. Траките, когато искали да минат по заледена река, са я пускали да мине преди тях; и тя приближавайки се към края на водата, навежда ухото си до леда, за да разбере дали водата под него тече на далечно или близко разстояние, и когато по този начин установи дебелината на леда, решава дали да продължи или да се върне“ Монтен се пита, дали през ума на лисицата не минават същите мисли, както и през човешкия ум. Не разсъждават ли животните въз основа на усещането за естествения ход на нещата – „това, което прави шум се движи; това, което се движи не е замръзнало.“ Според него да се отдава всичко това на острия й слух, отричайки всякакви умозаключения е „химера, която нашият ум не може да побере“.

По ирония на съдбата в една декемврийска утрин се озовах за първи път пред общинския приют – търсихме нашето изчезнало куче. Съвсем в началото на историята му това бе неговата втора спирка, след централната на Тримонциум. Паркирах и изчакахме последните 3 минути до започване на работното време.  Служителите ми се сториха любезни, но мислех –  това бе някаква странна престорена любезност, предвид естеството на работата им. Спомних си за началото на филма „Валс с Башир“ на режисьора Ари Фолман, започващ със съня на приятеля му – ветеран от войната,  в който сън е преследван от 26 кръвожадни кучета. Онези, които е трябвало да прочисти с пушка-снайпер, преди офанзивата им в едно ливанско градче през 82-а. Придружаващият ни отвори последователно всички клетки, животните се събуждаха с изгревната светлина и нададоха радостен лай, изправяха се на лапи, всяко едно се надяваше да бъде взето и да се махне скоро от тук, бяха невероятно мили. А условията – непоносимо студени и тесни клетки. Кучета – бежанци.

„А ако искаме да открием някакво наше предимство в това, че ловим животни, служим си с тях и ги използваме, както ни е угодно, то не е ли това същото предимство, което един човек има над друг? На това предимство се основава и робството. Не се ли доказва това с примера на сирийските кликимади, които, заставайки на четири крака, са служили като стълба на дамите, за да се качат в колесницата?(Плутарх)“ – продължава Монтен в своята апология.                                                                                                    

Как да се спре притокът на животни към улицата?

Днес за много хора в страната ни развъждането на животни се е превърнало в производствен процес, резултиращ капитал и форма на препитание. Животните са изложени на показ по стъклените витрини на ветеринарните магазини. Контролът на документите им по границите е занулен. Всяка година във  Федералната Република пристигат близо половин милион бездомни кучета за осиновяване и попадат под сигурната защита на местния закон. Приемните семейства трябва да отговарят на определени критерии. Разбира се икономистите ще погледнат на тази миграционна статистика като ръст на производство в сферата на съответните услуги. Фокусирайки проблема върху взаимоотношението куче-човек, според Уйлям Камбъл, един от най-известните кучешки психолози на САЩ, и колегите му учени, цитирани в сп. Епока, желаещите да придобият четириног приятел трябва да преминат тестове, за да се разбере, дали  имат качествата за това.  А за качествата на кучето Монтен дава много примери, отново в апологиня, „Опити, II“  – с възхищение наблюдавал, как като водачи на слепи се спирали на определени врати, „където обикновено хората давали на слепия подаяние“, „виждал съм как куче, което върви покрай градски ров, се отклонява от широкия път и тръгва по тясна пътека, за да отдалечи стопанина си от рова.“  Не пропуска и една забавна история на Плутарх за онова куче-артист от театъра на Марцел в Рим. В роля си то показвало как умира от отровно лекарство – „започвало да трепери и се мята, сякаш че е изгубило чувствителност; накрая се проснало на пода като мъртво, оставило се да го дърпат от място на място, както изисквала ролята; след това пък когато разберяло, че е време за ставане , започвало най-напред полекичко да шава – сякаш че се пробужда от дълбок сън, после надигало глава и поглеждало насам-нататък, всичко това правело с такъв израз на погледа, че поразявало присъстващите.“  

По едно и също време се разделих и с двете „безстопанствени“ кучета, с които, не без помощта на приятели, бяхме заедно в продължение на последната година. Едното от тях живее сега щастливо в малко китно градче, в северния край на Европа. Веднага след раздялата ми попадна „Черните кучета“ на Иън Макюън, където, ако едно черно куче олицетворява личната депресия, то две са метафора на културната депресия на цивилизацията. Мисля, че бе случайност.